Така и не разбрах къде точно ме заведоха да пия бира в Будапеща. Да, бира, не ром! След като се разходихме с корабче по Дунав, слязохме недалеч от парламента. (От известно време фасадата му е напълно реконструирана, така че опънатото скеле от последните двейсетина години вече не скрива цялата готическа прелест.) После тръгнахме по някакви улички, обстановката стана все по-съмнителна, а накрая влязохме в нещо като безистен, който водеше към вътрешния двор на голяма стара кооперация, която напомня за славно австроунгарско имперско минало. Само дето на входа има дебела пластмасова завеса на ресни и две горили, а вътре… вътре е страхотна кръчма-бар-заведение-арт център в едно.

Празното място над двора е закрито от брезентов покрив, под който бяга потеря от пластмасови зайци. Явно ги гони женският бухал със светещи очи, който виси от едната стена. Всяка стая в триетажната къща е боядисана, осветена и озвучена различно. Кеф ти хоп хоп в затъмнен хол като от аристократичен апартамент, кеф ти класическа музика в предимно бяло помещение с ноти по стените. Или пък слез в подземието, където свирят повече или по-малко популярни ъндърграунд банди, въздухът не стига, а текстовете са на унгарски, но очевидно много добри, защото кой припява, кой знае речитатива наизуст, но всички се забавляват.

По стените висят и други артистични хрумвания – като препарирана глава на сръндак и картина с мечка, които не са точно това, което са. Освен това може да стоиш на балкона на кооперацията и да се целиш в бирите на хората, които седят долу в основната зала, под зайците.

Катаржина от Варшава пие мохито. Това й е второто. Убедена е, че барът на първия етаж слага повече ром в коктейла, отколкото този над него. Аз взимам бира, защото е горещо. Над полиците с бутилки алкохол се чифтосват две горски животни. Или поне така изглежда, защото и те са пластмасови. Понеже все пак се заинтересувам къде сме всъщност, започват да ми обясняват отдалеч. Наоколо е еврейският квартал, който е в района „Будапеща VІІ”. Повечето от сградите в квартала не са пипани от Втората световна война насам и притежават бохемската атмосфера, която човек може би намира в Берлин или в някой малък френски университетски град. Фасадите се лющят, стените са оголени до тухла, дупките от куршуми от войната си стоят. А хората се забавляват.

Така изглежда типичната „ром кочма”, в превод – разрушената кръчма. Първите се появяват някъде около 2002 г. Те предлагат пътешествие от стая в стая, от бар в бар, докато накрая стигнеш до вътрешния двор. Там може да откриеш трабант, превърнат в сепаре, все повече чужденци, а от време на време дори изложби или прожекции на видео арт. Може да попаднеш и на терасата на соц универсален магазин с гледка към целия център, но пак полуразпаднала се.

Бъдещето на ром кочмите не е много ясно. Почти половината стари сгради в квартала са вече съборени, за да отворят място за строителните предприемачи, които издигат нови бизнес сгради. Отделно съседите се оплакват от шума. Не че имам нещо против „Билкова” или „Тънка червена линия”, но се чудя дали някой от безистените по „Пиротска” не може да се превърне в аналог на будапещенските барове. Пък и Еврейското училище е наблизо, за да заздрави унгарската връзка 😉 Две от шарените ъндърграунд барчета в тази част на София вече ги няма, но пък си e още там мястото, където дори в полунощ може да чуете „Чамбао” или „Систърс ъф мърси” да огласят арабската част на „Пиротска”. Така че софийското място за ром кочмите е ясно!