Синият ъгъл

Нещо не ми се струва нормално в Шефшауен, малкото градче в планината Риф в Северно Мароко, където се добиват две трети от световната ганджа. Бързо разбирам какво е – на никой не му пука за нас.

Оранжева българка на син фон

Появата на малката ни групичка където и да било другаде в страната предизвиква стряскащ интерес. И не защото сме българчета (обикновено ни взимат за поляци или унгарци), а защото сме чужденци.

Всеки иска да говори с нас, да отгатне с осем въпроса от коя държава идваме, да ни продаде хартиени кърпички, да ни заведе в „много хубав и чист” хотел, да ни дърпа за ръката или направо да виси на нея. Това е положението! Или свикваш с него и се научаваш с добродушна и великодушна усмивка да ги отпращаш, или се побъркваш.

Местен овчар като Батман

Понякога мароканците не си тръгват и след половин час. В стария стар град на Фес (там има и нов стар град) се опитах да откъсна единствената дама в компанията от настойчив младеж, който искаше да ни е гид. Наистина сокакчетата на медината могат да те объркат, но пък общината е сложила стрелки, така че гид не ти трябва.

Отидох няколко крачки назад при кандидат гида, усмихнах му се максимално широко, макар и изкуствено, и казах: „Благодаря, ще се оправим и сами”. Отговорът му не беше от любезните: „Защо ме гледаш с тези зли очи? Мислиш, че ще ме уплашиш ли?! Добре, че е празник, иначе досега да съм извикал 300 души…” След това сви опашка и си тръгна. Като се върнах при компанията, ме попитаха защо съм гледал човека толкова злобно.

Син хамам

Другата подобна история е от пазара на Ерфуд, затънтено градче в подстъпите към пустинния район Ерг Чеби. Оттам човек трябва някак да стигне до хотелите в подножието на дюните за разходка с камила в стил Лорънс Арабски и за една вечер на палатка под открито небе сред пясъка. Този път бяхме заградени от цял отбор настойчиви досадници комисионери. Всички предлагаха камили, но три пъти по-скъпо от нормалното. И не ни пускаха да мръднем. Няма не искаш.

Тогава дамата от компанията ни се изнерви и им кресна нещо на френски, които първо ги стъписа, после ги разсмя, а накрая ги накара да си тръгнат и никога повече да не се върнат. Разбрах само думата „merde”.

Сувенири

Е, в Шефшауен няма нищо подобно. Само един младеж с очила като на Джей Ло от клипа „Love Don’t Cost a Thing” се лепва за нас и иска да ни покаже страхотно хотелче. Това не е кой знае какъв проблем, освен че комисионната за услугата му се включва автоматично в цената на нощувката. Накрая се оказва, че човекът рекламира съседния хотел.

Към небето

Не се радва, когато го изоставяме в последния момент и влизаме там, където сме си избрали. Такъв е животът! Хотелът ни е с характерната за Мароко вътрешна архитектура. През средата му преминава гигантски вертикален тунел, който стига до покрива. Процепът пропуска светлина и хладен въздух отгоре.

Около своеобразната му дупка са наредени стаите. В дъното на тунела е всекидневната – най-приятното като атмосфера място. Най-евтино се спи на покрива, на дюшек под звездите. Или в коридора, където в нашия случай имаме напушен японец. Единствената му собственост е малка раница и найлонов плик с марихуана. Колкото пъти минем покрай него, той пуши. Свърши ли с цигарата, моментално свива нова. До края на престоя ни остава жив, което е постижение само по себе си.

Местни дами

Шефшауен (който местните съкращават на Шауен) е град в два цвята – бяло и синьо. Това обаче съвсем не означава, че прилича на остров Санторини. Защото е претъпкано с испанци, жените покриват главите си с шалове, бабите носят странни шапки, все едно сме в Андите, а не Африка, на всеки ъгъл ти предлагат хашиш, а морето е на десетки километри на север.

За да изчезнат натрапниците, правителството на испанската провинция Андалусия влага милиони в Шефшауен, така че повечето жители да получат работа в туризма. Млади хора от цял свят задължително минават през града, когато обикалят Мароко заради лесния достъп до леки наркотици.

Кутия за булка – старовремска класика

Употребата им съвсем не е разрешена, нито пък толерирана. Зад всеки уличен дилър може да се крие полицай. Измъкването от лапите на закона става (при късмет) с пари, като броят им се определя според представата за платежоспособност, която излъчваш. „Параноя! Параноя”, беше подхвърлил няколко дни преди това поредният тип, от чиито услуги нямахме нужда.

Цената за входа на Етнографския музей на Шефшауен обаче е фиксирана. Той е разположен в древното укрепление в центъра на града. Най-любопитният експонат е сандъкът за булка, с който тя напуска родния дом и отпътува за къщата на бъдещия си съпруг, за да не може никой повече да я види с открито лице.

Руините на испанската джамия

Но така е било в миналото. До 1920 г., когато Шефшауен е завладян от испанците, градът на практика не е посещаван от чужденци. За един се знае, че е проникнал, маскиран като евреин. Останалите не рискували, защото били чували, че ако ги хванат, ще умрат.

Когато ни писва от спокойствие, доматени супи „харира” и разходки по синьо-белите улици, се товарим на автобуса и прекосяваме половин Мароко. Озоваваме се посред нощ в Есауира, на брега на Атлантика. Другото име на града е Могадор, което звучи по-подходящо за място, бронирано с камък от португалците преди пет века.

По уличките около крепостните стени тъмни субекти пекат кестени. Единственият прозорец на хотелската стая гледа към вътрешната част на къщата, където расте смокиня. Сърфистите обичат залива на Есауира заради вятъра и се тълпят по плажа редом с англичани, изпаднали от луксозните хотели.

Затворени дюкяни

Ние пък ядем прясно уловена сардина, която малко преди това готвачът е изчистил с бързи движения направо на бетона на пристанището за радост на гларусите. От синьото пак не можем да избягаме. Това е цветът на лодките на рибарите, наредени като сложна кръстословица.

Наблизо странник, облечен като нинджа, проси пари, пеейки лежерно. Съсед му е младеж инвалид, който рисува с уста. В близкия склад майстор чегърта парче туя, за да го превърне в кутийка за бижута, тънки поставки за чаши или моливник. Дървото мирише упойно.

Пазарни цветове

Градът е в плен на изкуството отдавна. Дори Орсън Уелс продуцира в Есауира класиката си „Отело”, като няколко пъти фалира, а любимата му го зарязва заради друг член на снимачния екип. Ние пък шляпаме боси по мокрия пясък на отлива. Близкият остров може да се използва за следващите серии на „Форт Боаяр”, защото си е бил затвор.

Пресичаме залива директно към изоставения форт отсреща. Морето толкова дълго време го е заливало, че е заприличал на изтърбушена каменна коруба на костенурка. Жегата е зашеметила камиларя отпред и той позволява да се снимаме с кервана му безплатно. Маранята и пръските от морето покриват далечната гледка към Есауира с тънка пелена, като мираж. Но не е.