В последния ден по Ликийския път се опитваме да влезем в каньона край Гьойнук, след което решаваме да се отдадем на културна почивка,да гледаме руини и да се къпем в морето чак в Сиде.
На сутринта Гьойнук еприятно напечен от слънцето. Предната вечер сме изпили бутилка червено вино, което минава за евтино с цената си от 10 лв. Да, в Турция акцизите върху алкохола и горивата са зашеметяващи, но казват, че това било най-сигурният начин да пълниш хазната.
С бодра стъпка поемаме към прехваления каньон. Следвайки маркировката, минаваме през реката и се озоваваме баш в ждрелото. Оказва се, че имало вход от около 5 лв, който трябва да платим, защото било национален парк. След като заобикаляме каньона изотгоре, откриваме, че вътре е голям лунапарк с вирчета, борчета, беседки и рибни ресторантчета за туристите.
Хващаме стоп до Анталия, с което официално разходката по Ликийския път приключва. Не е зле, макар че не овършахме целия маршрут. Със сигурност морето е страхотно, хората са приятелски настроени, а климатът е един път.
Това, което малко писва, е, че всичко сякаш е измислено за туристите и изглежда леко неестествено на моменти.
В Анталия щяхме да изкараме последната вечер, преди да хванем нощния автобус за Истанбул (и евтините им авиокомпании са на подобни цени, ако улучиш поне 10-15 дни по-рано), затова подминаваме транзит.
Мятаме се на рейса за Сиде – най-източната точка от пътуването.
От инфото в пътеводителя имам усещането, че отивам в нещо като стария Несебър или Созопол, но на квадрат – стари руини, обърнати на ужасен курорт за all inclusive скандинавци и руснаци.
Не съм далеч от истината. Очакват ни брутални хотели от двете страни на стария град, ресторанти само за чужденци, цял квартал с евтини дрехи, подправки и пластмасови сувенири.
Но пък намираме готина квартира в стария град с гледка към изгрева, палма и съсед по мансарда, който ще работи цяла зима като барман, за да събере пари да отиде да види любимата си в Скандинавия. Стаята излиза 30 лв. на вечер.
Все пак влизането в Сиде през монументалната порта на Веспасиан е като от филм.
Впечатляващи римски и елинистични руини обграждат пътя от двете страни, а новоизградената агора може да приюти купувачи както на тоги, така и на тениски.
Храмът на Атина е най-най-най с колонада, която крачи към дълбокото синьо море. За капак руска туристка си прави фотосесия сред развалините.
Датирани от II в. преди Христа, руините са вероятно най-романтичните по Средиземноморието. Разбира се, нощем ги осветяват както подобава.
Амфитеатърът на Сиде е горе-долу от същото време и може да събере 20 хиляди зрители.
На следващия ден щяхме да се озовем в друг един – Аспендос – не по-малко драматичен. Този в Сиде дори си има муцуни на Комедията и Трагедията по фасадата.
Край агората, където са се продавали роби, личат събореният кръгъл храм на Тихе, богинята на съдбата, щастието и благоденствието, и зарибяващият обществен нужник с двайсетина мраморни места.
Из околността са пръснати всякакви руини – библиотека, византийска базилика, а над всичко това пече яркото слънце, дори през октомври.
В Сиде морето ми заприлича на българското – пак толкова мътно и тъмносиньо, но доста по-солено. По Тюркоазеното крайбрежие ми харесваше повече…